За преродените мечти и прецъфтели треперти

Във волният цвят на маргаритите, омайни тайни са укрити.

И само малката калинка пътят ще открие и малките мечти от белите листенца ще отвие!

Един малък, голям свят


Послушала тихия шепот на полъха  подарих този ден на гората. Един пореден, необикновен ден, който с нищо не се отличаваше  от всичките необикновени дни.


Още отваряйки очите си, усетих сърцето си неспокойно. Туптеше с трепет,  сякаш очакваше нещо. Нуждаеше от нещо, търсеше, оглеждаше, ровеше, но само не знаеше какво.   Тягостно чувство на липса се впи в душата ми и изсмукваше желанието, за всичко, което  бях планувала. Тежестта от усещането ставаше все по- непоносима, а аз сама не разбирах, какво всъщност търся, но продължавах да ровя.

Изпих поизстиналото си кафе почти на екс. Метнах дъждобрана в раницата си, сложих  шапката - късметлийка и  обяздих калинката. Поех  курс – Гората. Тръгнах, ей така, спонтанно и импулсивно без цел и посока,  оставяйки сърцето ми да управлява калинката. Знаех, че именно то, неспокойното, знае пътят  към това, което търсеше. И пак то, не ме подведе. 

Поех по съвсем нова и не позната  пътека, която криволичеше на горе по склона. С всеки следващ  сантиметър пред погледа ми се разкриваха все нови есенни прелести. Дъбовата гора свеждаше  короните на дърветата, а елите пееха с вятъра. Кленът бе позволил на есента да го целуне и сега листата му блестяха ярки и разноцветни. Къпините вече презряваха върху клонките сгушени между храстите и тук - таме се червенееха  малко позакъснели горски ягоди.

Крачих бавно. Не бързах. Просто танцувах. Танцувах  любовен танц с пътеката, а сърцето ми... Сърцето ми,  щеше да излети.  Беше в еуфория. Туптеше лудо, подхвъркваше до лъжичката,  и после рязко се свиваше в стомахът ми.   Сега вече знаех, то бе влюбено. Малкото ми сърчице, се бе влюбило в гората и беше толкова неспокойно, защото се нуждаеше от нея.
Поредната  бавна крачка по пътеката. Бяхме само аз, влюбеното ми сърце, пътеката и гората. Спомних си думите на някого, който веднъж в дълъг, приятен и незабравим среднощен разговор за планината и гората  ми каза: „ Представи си, че от години си влюбена в някого, представи си, че през цялото това време си копняла и мечтала да бъдеш с  този някого и след толкова време разбираш, че и той  е влюбен в теб. Представи си, че правите любов за първи път.  Представи се   целият букет от чувства емоции страст и вълшебство, което бушува точно в този момент в душата ти, тогава го правиш бавно, и не искаш да свършваш. Това е планината и гората. Това е любов. Правиш го бавно и не искаш да свършваш.”  Това правих и аз. Правих любов с Гората. Правих го бавно и не исках да свършвам.
Едва ли бих  намерила по- точни думи, с които да опиша тава усещане. Колкото повече мислех за тях, толкова повече разбирах, колко са верни.  Толкова истина има в тях. Само някой,  изпитвал това усещане,  би разбрал, какви вълшебства от чувства и емоции  и цветов се пораждат в душата.  
 „Кога е заваляло?” …, бях погълната в собственото си уединение. Екстаза  бе обладал мислите ми и  дори не бях усетила леките, закачливи капчици дъжд, а те тъй нежно целуваха страните ми и  редяха перлени гердани по миглите ми.  
Спрях. Свалих раницата, поставих я до близкия къпинак  и легнах върху нея.  Останах там,  час, два, три, не помня колко. Взирах се в короните на дърветата, които ветрецът разклащаше. Дъждовните облаци, които тайнствено поглъщаха света.  Капчиците дъжд капеха върху ми и обсебваха сетивата ми. Звук. Звук на тишина и покой се разнесе из поляната.  Потънала във вълшебство, разперих ръце. Разпуснах косите си, за да  пропият от сладката свежест, която раждаше планината днес. Впих ръце в мократа трева и останах така. Там, в потаите, до прецъфтелият къпинак, далече от шума, града и всичката арогантност, която ми поднася ежедневието. Моят свят сега беше една малка поляна в един дъждовен ден, която пречисти душата ми и преизпълни сърцето ми.

Някъде на близо изпука съчка. Шумът и ме извади от опиянението на собствената ми магия и аз повдигнах глава. Малка катеричка, се шареше  през клоните. Казват, че катерицата  носи късмет. Усмихнах се  и пак отпуснах глава върху раницата си. Бе започнало да се смрачава. Дъждецът поспря, а облаците леко започнаха да се разотиват. Дъга! Прелестна, ярка,  пълна дъга. Станах. По отупах се. Бях толкова влажна, че бе безсмислено да вадя дъждобрана. Укротих косата в мокра плитка и се затичах да хвана Дъгата. И така, гонейки химера, неусетно вече пътувах към дома.

Дъгата ме следваше през целият път на обратно. И колкото повече я отдалечавах, сякаш  все по - пъна, ярка и контрастна, ставаше.

А днес, днес  стоя зад бюрото си, загледана в небето, а сърцето ми все по – влюбено копнее за тези интимни мигове с гората.

К-К
27.09.2010 г

Идилия



В храстите на цъфналите дренки,
Mравка се разшета, бързо завъртя метла,
Охлювче укрито в буковите сенки,
От своя дом отупваше  праха.

И ето две листа отронени от кестен,
Със танца  си ветреца палаво поде,
Във клоните на Явора, тъй  честен,
Кълвачът  чука, нещичко кове. 

Щурци засвириха на медени цигулки,
и весело под таз мелодия във старата гора,
Играят,  смеят  се милион светулки,
На  малката полянка вият се хора.

Огъната от пореви, и тайнствени  мечтания,
Претеглена  с  магия и омаяна в чудеса,
Потънала в приказност, сред своите желания
Докосвах  нежно с устни,  най- прекрасната мечта.


К-К
25.09.2010г

Най-трудната














Най-трудната
Най-трудната от всички
ти ще бъдеш
най - трудната ми болка
за лекуване
най - трудната мечта
за сбъдване
най - трудната ми обич
за целуване

Стаена си в едно
очакване
а цялата си
лястовици полетели
и обичта си чакаш
притаена
и в нежност я раздаваш с вятъра
както небесното
докосваш птиците

далечна някъде зад
хоризонта
вълшебна, нежна
виолетова
понесла своето
мълчание
в далечни лавандулови
полета

До теб стоя и чакам те
и пъдя всичката си гордост
И зная че е просто лудост
очите ми крещят от
невъзможност
а в мен мълчи
любов разплакана
и тя е каменната обич
и тя е моя истинска
оставащата
вечната и
ангелска


Публикувано с разрешението на Авторът му An AngrY's Kid

Ако можех






Ако можех да се разходя по дъгата,
Бих видяла, как светулки танцуват в гората,
Бих видяла, как преплитат длани полята,
Бих видяла, как плавно танцуват цветята,

Ако можех да поседя на дъгата,
Бих разбрала, как шептят си звездите,
Бих  поздравила с прегръдка луната,
Бих посрещнала там от високо зората.

Ако можех да погледна през дъгата,
Бих видяла на младата есента благата,  
Бих видяла как от горе блестят езерата,
Бих видяла как се целуват брегът и реката.

Ако можеш да полежа, да почина в дъгата,
Бих отпила от на всеки  облак водата,
Бих заплела от всеки цвят по малко в косата,
Бих се опила от на тази омая благата !

К-К
22.09.2010г

Убийци на мечти


Винаги съм се чудила що за странно нещо сме ние хората?

Цял живот търсим нежност, говорим за нея, възпяваме я в песните, посвещаваме и стихове, разказваме истории за нея, а когато я получим, я отхвърляме с лека ръка, като използвана кърпичка. Цял живот търсим любовта,  а когато най - накрая я намерим, бягаме. Чупим си краката да  бягаме.
Крием се зад гръмки слова, обещаваме света, преследвайки нежност, ласки и внимание, а когато ни ги дадат ги поругаваме, охулваме и отритваме. Говорим, че сме дали всичко, а в същност сме отнели всичко от нечий свят. Това сме ние. Многословим, искаме, търсим, вземаме и забравяме. А после, после възпяваме любовта, обвинявайки я за болката, която тя ни е донесла. Бягаме, убиваме стъпкваме, всяко малко цвете дръзнало да покаже глава, а после носим болката  в почернелите си сърца, държейки на пиедестал малкото умиращо цветенце.
Но истината е, че най - наранени сме ние самите. Потънали в собствената си гордост и себелюбие поругаваме най- нежната песен в сърцата си. 

 Това сме ние убийци на мечти.

Понякога една песен е достатъчна

Сред листата на Маргаритата


Щом сутринта лазурна ме погали,
и волнa пеперуда полетя,
и теменугите доскоро спали
 весло надигнаха глава.


Прозорците отворих тъй широко,
и бистра свежест в стаята влетя
и утрото прекрасно, бистрооко
очите ми уми с роса.

Затичах бързичко на двора,
пред бяла маргаритка спрях,
листенцата побързах да разтворя
за писъмце да проверя.

Усмихнаха ми се  отвътре сладко,
прекрасни мили думички, слова,
които Някой е изписал гладко,
зарадваха с усмивка самодивската душа...

Да се изкъпеш в река от Роса













       Днес се окъпах. Окъпах се, за да се преродя. Но не в омайни  езера, и не  обикновена роса. Днес  душата ми уми чудна Река от Роса. Тя бе толкова омайна, че желанието в мен надделя и аз   и се отдадох. Отдадох и се с най – чистия  трепет на сърцето, и с най – нежния стон на душата и  реката  обля тялото ми с нова, всепоглъщата страст. Потопи ме в желанието си и облада сетивата ми.

И света изведнъж изчезна.

        Легнах върху мократа земя носена от ефира и танца на  тревичките, които  ме поеха и понесоха по бистрите  вълни. Показаха ми вълшебство и горските тайни омайни.
Зарових се в тях  и света изчезна.  Потънах в безвремие, отдадена на собствената си страст и нежната ласка на малките капчици.

    Дрехите ми пропиха с влага, а вятъра проникваше през тях и закачливо ме пощипваше. Ледените  тръпчици  полазиха  стласно по кожата  ми   и разнесоха непознати усещания по цялото тяло.   

        Дълго лежах неподвижна, отдадена на тези трепети и  не откъсвах очи от фееричната осанка на мъглата. Тя   пристъпваше  с тихи стъпки край мен, а  гората раздаваше нови  и все по- нови  аромати. Заливаше ме със свежест и прераждане.

        Колкото и да опитвам, не мога да разкажа усещане. То е наистина невероятно,  вълнуващо  и може да бъде усетено, само ако бъде изживяно. 

Когато Самодива в Самовила се превръща




Днес в гората някак си е тихо,
Няма волна песен, ни игра,
Облак някъде лежи лениво,
В потъмнялата от болка синева.

А, вятърът е някак неспокоен,
Носи плахо само тишина,
И сякаш с полъха потаен,
Тъгата в самодивските очи видя.

Трепкаха тревичките страхливо,
Не посмяха, не повдигаха глава.
И сърнето малко закачливо,
В къщи, старата сърна прибра.

И маргарите са някакси заспали,
не танцуват белите листа,
те, слънцето в себе си събрали,
в земята са укрили нежната си красота.

Гората спуснала е тежко клони,
Пътеките със шума и листа укри,
Бистри сълзи езерото ми пророни,
Тъжно то магически слова реди.

Изрича нещо плахо и проплаче,
Магията с думи в наниз нареди,
Тъчеше и тъжеше, па проплаче,
За дъщеря си, вдигаше вълни.

Оплете нещо от магична прежда,
и до брега му, Самодивата се приближи,
Съблече, бавно бялата одежда,
и езерото бялото в черно промени.

Прегърна майчино, сърдечно,
Езерото бистро своето дете,
прошепна и, че иде време не далечно,
в което болката в сърцето и ще спре.

И Самодивата в Самовила се превърна,
Змии заплете в непокорната коса.
На маргаритите си гръб обърна,
И тръгна тежко към дълбоката гора.

Но някой ден отново ще се върне,
Когато мъката в душата отшуми,
И майка си тъй сладко ще прегърне,
Магията от нея, езерото ще свали.


К-К
10.09.2010 г

Добре дошла Elveri



Със добре дошла ще поздравя, 
Мойта малка Самодива сестра.
Бих искала да я представя, 
и до езерото нежно да поставя. 

Сестрицата Elveri е с магично чудно име, 
и носи нежност, носи светлина, 
но болка крие сред полите, 
на умайната елфическа душа. 

Но нищо, езерото ще я излекува, 
Със билки ще я изцели, 
И там карай огъня свободно ще танцува, 
За туй наричаме се ний сестри. 


Добре дошла Elveri


Любовта между Слънцето и Луната



В среднощен час щом вятъра утихна,
Гората шепнейки слова ми  зареди,
Тя приказка разказа ми  вълшебна,
Показа ми отминалите някогашни дни.

Картините менеше  бавно, плавно,
И сякаш виждах някогашни времена,
Как Слънцето, безстрашно, славно,
Преборвало  най- страшната тъма.

Kак в трудни битки влизало е смело.
Не се страхувало от мрака, хич дори,
Лъчите остри  шпаги  точило  умело,
Умивало ги в на реката бистрите води.

Но точно в този ден то закъсняло,
Забавело се в къщи да се прибере,
И през гората бавничко вървяло,
Събирало във шепи сладки плодове.

Нощта дошла,  Звездица се показва,
Утихнали в гората всички зверове,
И ето идела  със сребърен венец Луната,
Във езерото бистро, ризата си да пере.

А слънцето притихнало и  онемяло,
От де бе таз, тайна нежна светлина,
През всичките земи, които беше извървяло,
Не беше срещало, подобна красота.

Луната, там до езерото бистро спряла,
Свалила шитото от звезден прах елече,
Да  си отдъхне сред потаите от пътя дето беше  извървяла
Отпи и после се забърза на далече.

И тръгна Слънцето, затича се след нея.
И плахо и треперещо застана то отпред.
За любовта във тази песен аз ви изпея,
Как  светлина  обля света на вред.

Как Слънцето с Луната се залюби 
И как Луната в Слънцето се влюби
и казват че от таз любов родил се е деня
Който радва ни и пълни хорските сърца

И всеки ден Баща му го огрява,
Смее се  играе там под горската дъбрава
А нощем майка му грижовно го завива,
Прегръща го, целува до забрава.

Ах как обичам вечер късно,
Да сядам кротко сред  мъха,
Да слушам приказките дето
Гората сладко ми реди.

K-K
07.09.2010г 

Притихна вън шубрака


Притихна  вън шубрака
И нежен стон не се разля
И няма глъчка, и заплака,
Самотно старата гора.  

А птиците се рееха в простора,
Свободно махах криле.
И сякаш нямаше за тях умора.
че вятъра на юг ги веч зове.

Поклаща се невинно пак тревата,
Помилва малките окапали листа,
Мъхът добре зави снагата на Елата,
Да не усети ледената ласка на студа.

Реката бързо се подготви,
И водоскока  нежно укроти,
Да не пръска и със капчици да мокри,
Палтото, дето хвойната уши.

И ето всичко се подготви,
Да срещне смело пак снега,
За туй що зимата ще сготви,
Ще сложи в гозбата мъгла.
К-К
06.09.2010 

ПРОБУЖДАНЕ



Събуди се слънцето, очички потърка,
Леко, неволно ярко разклати глава,
Облаче бяло доволно замърка,
Коктейл му подаде от росна, роса.

А някъде слънчево клонче израства,
От страстният ствол на китна липа,
Закичела свежест и  цветни богатства,
Липата със пролет опива света.

Мравчица тайно, подаде главица,
Зрънца да прибира на малка лавица,
С малка кошница работна пчелица,
Мед ще пренася на свойта кралица.

Птичка смело запя из шубрака,
Гласа и понесе се волно навред,
В гората кълвачът  шумно затрака,
полъх прелитна, целува цветята навред.

Колко вълшебно, магично е всичко,
Колко приказно и някак феерично.
Къде е този свят  укрит в  безкрая
Тъй силно  искам да узная.

К-К
06.09.2010 г

Край малката река



До бистрета река в гората си поседнах,
Живота си да преосмисля,
И моята ръка напред протегнах,
Реката със вълна, водичка плисна.

Затворих морните клепачи мокри,
Душата с билките да си пречистя,
Отдадох се на горски аромати чудотворни,
С ухание най - старите си мисли да пречистя.

Ей там сред храсталака в дълбоката гора,
Под камъка измит от бистрата вода,
Аз цял един живот на таз река ще подаря,
На бъдещето с новата одежда ще се пременя

K-K

Драконе, Простете дързостта



Драконе, Простете дързостта

Драконе, простете моля дързостта,
Която се роди от бърза езерна вълна,
Чакалите повиках, снощи щом света заспа.
От мойта нощна стража, нещичко за вас да разбера

Помолих ги да питат и разпитат,
Помолих ги да крият се в дън гора,
Животните на помощ да повикат, 
да ми разкрият те,  на Дракона света.

Чакалите набързичко мълвата разпилели, 
Орлите вдигнали навред.
Скалите стари, посивели,
Оградили със слуги отвред.

Сокол при мен Луната прати,
На мощните соколови криле,
На сред гнездото, що чакалите открили,
Сокола тихичко за малко да поспре.

Не се натрапих, но видях света ви тъжен,
Изпълнен с мрак , препълнен със тъга,
самотно в гнездотдо си стоеше ръжен,
там беше тъжно, а от очите ми отрони се сълаза.

И не намерих изворче, ни стрък трева,
И не намерих песен, нямаше игра,
и само мъчничка звездица дава светлина,
в огнището изтляло въглен догоря.

Макар словата ви да са красиви,
Макар с тъгата да рисувате света,
Тъгата, дето има във света ви
рисува в черно светлина...

Позволявам си ей тази тайна си да разкрия,
Защото мисля че, ще е добре,
Със малко синьо цвете да закрия,
На Дракона големите криле

К-К
06.09.10

Представете си


Представете си как в сънищата чужди,
прочитаме очаквания и мечти и нужди.
Представете си как сбъдваме ги до една,
и как даряваме на спящите звезда...

Представете си как в полет сред звездите,
разпускаме на бистрата река косите,
които стичат се по старата скала.
във водопад обръща се омайната река!

Представете си малка, синя незабравка,
коята прави път на работлива мравка...
Представете си как самотно орлово перо,
пада във водите бистри на момино ведро...

Представете си как нощна горска фея,
с перото ще закичи змея ...
Представете си как всички живи същества,
дъха си затаят от тези чудеса ....

к-к
03.09.2010

Магия



Небето тежко се сведе,
И дъжд от звезди заваля,
Притихнал е свода небесен,
Защото валят чудеса.

Огънят жив сам се разпали
Тревата танцува, клати снага,
Тази вечер потайна омайна,
Вятъра нежно целуна света.  

Сред потаите свита в ухания
Кротко думи във наниз редя
Около цветята завивам желания,
Малка калинка край мен полетя.

Спокойно  край мене гората,
Леко помахва с листа,
Сякаш приветства лъчите
С любовта си умива света. 

Нов човек!


В семейството на моят скъп другар,
Съдбата му поднесе чуден дар.
Момченце малко се роди,
С гласа си меден, чудно  да им  пее до зори.

При мен покана долетя,
Написана с най- милите слова,
радостта им  с тях да споделя,
Детенцето  да прибереме  у дома.

Тъй бързо розите в кошничка стъкмих,
и златен звезден прах стопих,
и със праха букета украсих,
и светъл лъч сред розите укрих.

И малък дар на младенеца подарих,
Най – нежната  усмивка закачих,
Че няма по - щастлива новина,
че нов човек  пристига на света.   

Орисах малкото дете,
Във  щастие и здраве да расте,
И само хубави неща,
Да сгряват светлата душа!

К-К
02.09.2010г

Нека останем приятели.

Моля, не крадете труда на другите. Много по- приятно и приятелско е да поискате разрешение за ползването на публикациите, просто трябва да използвате е-мейл или формата за бързи контакти. Възможно е някои снимки в блога да не принадлежат на Лавандулово поле. Те обаче носят подписа на създателят си или линк към него
Материалите публикувани в този блог са изцяло авторски и принадлежат на Лавандулови полета.
Всички текстове в блога са под Creative Commons 2.5 България договор /Признание-Некомерсиално-Без производни/ Криейтив Комънс договор