Послушала тихия шепот на полъха подарих този ден на гората. Един пореден, необикновен ден, който с нищо не се отличаваше от всичките необикновени дни.
Още отваряйки очите си, усетих сърцето си неспокойно. Туптеше с трепет, сякаш очакваше нещо. Нуждаеше от нещо, търсеше, оглеждаше, ровеше, но само не знаеше какво. Тягостно чувство на липса се впи в душата ми и изсмукваше желанието, за всичко, което бях планувала. Тежестта от усещането ставаше все по- непоносима, а аз сама не разбирах, какво всъщност търся, но продължавах да ровя.
Изпих поизстиналото си кафе почти на екс. Метнах дъждобрана в раницата си, сложих шапката - късметлийка и обяздих калинката. Поех курс – Гората. Тръгнах, ей така, спонтанно и импулсивно без цел и посока, оставяйки сърцето ми да управлява калинката. Знаех, че именно то, неспокойното, знае пътят към това, което търсеше. И пак то, не ме подведе.
Поех по съвсем нова и не позната пътека, която криволичеше на горе по склона. С всеки следващ сантиметър пред погледа ми се разкриваха все нови есенни прелести. Дъбовата гора свеждаше короните на дърветата, а елите пееха с вятъра. Кленът бе позволил на есента да го целуне и сега листата му блестяха ярки и разноцветни. Къпините вече презряваха върху клонките сгушени между храстите и тук - таме се червенееха малко позакъснели горски ягоди.
Крачих бавно. Не бързах. Просто танцувах. Танцувах любовен танц с пътеката, а сърцето ми... Сърцето ми, щеше да излети. Беше в еуфория. Туптеше лудо, подхвъркваше до лъжичката, и после рязко се свиваше в стомахът ми. Сега вече знаех, то бе влюбено. Малкото ми сърчице, се бе влюбило в гората и беше толкова неспокойно, защото се нуждаеше от нея.
Поредната бавна крачка по пътеката. Бяхме само аз, влюбеното ми сърце, пътеката и гората. Спомних си думите на някого, който веднъж в дълъг, приятен и незабравим среднощен разговор за планината и гората ми каза: „ Представи си, че от години си влюбена в някого, представи си, че през цялото това време си копняла и мечтала да бъдеш с този някого и след толкова време разбираш, че и той е влюбен в теб. Представи си, че правите любов за първи път. Представи се целият букет от чувства емоции страст и вълшебство, което бушува точно в този момент в душата ти, тогава го правиш бавно, и не искаш да свършваш. Това е планината и гората. Това е любов. Правиш го бавно и не искаш да свършваш.” Това правих и аз. Правих любов с Гората. Правих го бавно и не исках да свършвам.
Едва ли бих намерила по- точни думи, с които да опиша тава усещане. Колкото повече мислех за тях, толкова повече разбирах, колко са верни. Толкова истина има в тях. Само някой, изпитвал това усещане, би разбрал, какви вълшебства от чувства и емоции и цветов се пораждат в душата.
„Кога е заваляло?” …, бях погълната в собственото си уединение. Екстаза бе обладал мислите ми и дори не бях усетила леките, закачливи капчици дъжд, а те тъй нежно целуваха страните ми и редяха перлени гердани по миглите ми.
Спрях. Свалих раницата, поставих я до близкия къпинак и легнах върху нея. Останах там, час, два, три, не помня колко. Взирах се в короните на дърветата, които ветрецът разклащаше. Дъждовните облаци, които тайнствено поглъщаха света. Капчиците дъжд капеха върху ми и обсебваха сетивата ми. Звук. Звук на тишина и покой се разнесе из поляната. Потънала във вълшебство, разперих ръце. Разпуснах косите си, за да пропият от сладката свежест, която раждаше планината днес. Впих ръце в мократа трева и останах така. Там, в потаите, до прецъфтелият къпинак, далече от шума, града и всичката арогантност, която ми поднася ежедневието. Моят свят сега беше една малка поляна в един дъждовен ден, която пречисти душата ми и преизпълни сърцето ми.
Някъде на близо изпука съчка. Шумът и ме извади от опиянението на собствената ми магия и аз повдигнах глава. Малка катеричка, се шареше през клоните. Казват, че катерицата носи късмет. Усмихнах се и пак отпуснах глава върху раницата си. Бе започнало да се смрачава. Дъждецът поспря, а облаците леко започнаха да се разотиват. Дъга! Прелестна, ярка, пълна дъга. Станах. По отупах се. Бях толкова влажна, че бе безсмислено да вадя дъждобрана. Укротих косата в мокра плитка и се затичах да хвана Дъгата. И така, гонейки химера, неусетно вече пътувах към дома.
Дъгата ме следваше през целият път на обратно. И колкото повече я отдалечавах, сякаш все по - пъна, ярка и контрастна, ставаше.
А днес, днес стоя зад бюрото си, загледана в небето, а сърцето ми все по – влюбено копнее за тези интимни мигове с гората.
Много е хубаво и докосващо:)Аз също съм правил като теб:)Моето село е в полите на Стара планина и обичах да се разхождам дори сам.Винаги носех в себе си един малък бележник в който записвах стиховете,които просто изплуваха в мислите ми:)Приятна вечер,Самовила:)
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти Аполон, аз просто се опитах да споделя екстаза, който почувствах... Но как можеш да опишеш чувство?
ОтговорИзтриванеСтара планина е любимата ми планина. Там съм оставила,голяма част от себе си. Тя е прекрасна, колкото нежна и любвеобвилна, толкова своеволна и опасна. Късметлия си, че имаш село в нейните потаи.
Здравей,Самовила:)Да не си се загубила в тези Лавандулови полета?Приятна вечер:)
ОтговорИзтриване