За преродените мечти и прецъфтели треперти

Във волният цвят на маргаритите, омайни тайни са укрити.

И само малката калинка пътят ще открие и малките мечти от белите листенца ще отвие!

Един малък, голям свят


Послушала тихия шепот на полъха  подарих този ден на гората. Един пореден, необикновен ден, който с нищо не се отличаваше  от всичките необикновени дни.


Още отваряйки очите си, усетих сърцето си неспокойно. Туптеше с трепет,  сякаш очакваше нещо. Нуждаеше от нещо, търсеше, оглеждаше, ровеше, но само не знаеше какво.   Тягостно чувство на липса се впи в душата ми и изсмукваше желанието, за всичко, което  бях планувала. Тежестта от усещането ставаше все по- непоносима, а аз сама не разбирах, какво всъщност търся, но продължавах да ровя.

Изпих поизстиналото си кафе почти на екс. Метнах дъждобрана в раницата си, сложих  шапката - късметлийка и  обяздих калинката. Поех  курс – Гората. Тръгнах, ей така, спонтанно и импулсивно без цел и посока,  оставяйки сърцето ми да управлява калинката. Знаех, че именно то, неспокойното, знае пътят  към това, което търсеше. И пак то, не ме подведе. 

Поех по съвсем нова и не позната  пътека, която криволичеше на горе по склона. С всеки следващ  сантиметър пред погледа ми се разкриваха все нови есенни прелести. Дъбовата гора свеждаше  короните на дърветата, а елите пееха с вятъра. Кленът бе позволил на есента да го целуне и сега листата му блестяха ярки и разноцветни. Къпините вече презряваха върху клонките сгушени между храстите и тук - таме се червенееха  малко позакъснели горски ягоди.

Крачих бавно. Не бързах. Просто танцувах. Танцувах  любовен танц с пътеката, а сърцето ми... Сърцето ми,  щеше да излети.  Беше в еуфория. Туптеше лудо, подхвъркваше до лъжичката,  и после рязко се свиваше в стомахът ми.   Сега вече знаех, то бе влюбено. Малкото ми сърчице, се бе влюбило в гората и беше толкова неспокойно, защото се нуждаеше от нея.
Поредната  бавна крачка по пътеката. Бяхме само аз, влюбеното ми сърце, пътеката и гората. Спомних си думите на някого, който веднъж в дълъг, приятен и незабравим среднощен разговор за планината и гората  ми каза: „ Представи си, че от години си влюбена в някого, представи си, че през цялото това време си копняла и мечтала да бъдеш с  този някого и след толкова време разбираш, че и той  е влюбен в теб. Представи си, че правите любов за първи път.  Представи се   целият букет от чувства емоции страст и вълшебство, което бушува точно в този момент в душата ти, тогава го правиш бавно, и не искаш да свършваш. Това е планината и гората. Това е любов. Правиш го бавно и не искаш да свършваш.”  Това правих и аз. Правих любов с Гората. Правих го бавно и не исках да свършвам.
Едва ли бих  намерила по- точни думи, с които да опиша тава усещане. Колкото повече мислех за тях, толкова повече разбирах, колко са верни.  Толкова истина има в тях. Само някой,  изпитвал това усещане,  би разбрал, какви вълшебства от чувства и емоции  и цветов се пораждат в душата.  
 „Кога е заваляло?” …, бях погълната в собственото си уединение. Екстаза  бе обладал мислите ми и  дори не бях усетила леките, закачливи капчици дъжд, а те тъй нежно целуваха страните ми и  редяха перлени гердани по миглите ми.  
Спрях. Свалих раницата, поставих я до близкия къпинак  и легнах върху нея.  Останах там,  час, два, три, не помня колко. Взирах се в короните на дърветата, които ветрецът разклащаше. Дъждовните облаци, които тайнствено поглъщаха света.  Капчиците дъжд капеха върху ми и обсебваха сетивата ми. Звук. Звук на тишина и покой се разнесе из поляната.  Потънала във вълшебство, разперих ръце. Разпуснах косите си, за да  пропият от сладката свежест, която раждаше планината днес. Впих ръце в мократа трева и останах така. Там, в потаите, до прецъфтелият къпинак, далече от шума, града и всичката арогантност, която ми поднася ежедневието. Моят свят сега беше една малка поляна в един дъждовен ден, която пречисти душата ми и преизпълни сърцето ми.

Някъде на близо изпука съчка. Шумът и ме извади от опиянението на собствената ми магия и аз повдигнах глава. Малка катеричка, се шареше  през клоните. Казват, че катерицата  носи късмет. Усмихнах се  и пак отпуснах глава върху раницата си. Бе започнало да се смрачава. Дъждецът поспря, а облаците леко започнаха да се разотиват. Дъга! Прелестна, ярка,  пълна дъга. Станах. По отупах се. Бях толкова влажна, че бе безсмислено да вадя дъждобрана. Укротих косата в мокра плитка и се затичах да хвана Дъгата. И така, гонейки химера, неусетно вече пътувах към дома.

Дъгата ме следваше през целият път на обратно. И колкото повече я отдалечавах, сякаш  все по - пъна, ярка и контрастна, ставаше.

А днес, днес  стоя зад бюрото си, загледана в небето, а сърцето ми все по – влюбено копнее за тези интимни мигове с гората.

К-К
27.09.2010 г

3 коментара:

  1. Много е хубаво и докосващо:)Аз също съм правил като теб:)Моето село е в полите на Стара планина и обичах да се разхождам дори сам.Винаги носех в себе си един малък бележник в който записвах стиховете,които просто изплуваха в мислите ми:)Приятна вечер,Самовила:)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти Аполон, аз просто се опитах да споделя екстаза, който почувствах... Но как можеш да опишеш чувство?
    Стара планина е любимата ми планина. Там съм оставила,голяма част от себе си. Тя е прекрасна, колкото нежна и любвеобвилна, толкова своеволна и опасна. Късметлия си, че имаш село в нейните потаи.

    ОтговорИзтриване
  3. Здравей,Самовила:)Да не си се загубила в тези Лавандулови полета?Приятна вечер:)

    ОтговорИзтриване

Благодаря, че сподели :)

Нека останем приятели.

Моля, не крадете труда на другите. Много по- приятно и приятелско е да поискате разрешение за ползването на публикациите, просто трябва да използвате е-мейл или формата за бързи контакти. Възможно е някои снимки в блога да не принадлежат на Лавандулово поле. Те обаче носят подписа на създателят си или линк към него
Материалите публикувани в този блог са изцяло авторски и принадлежат на Лавандулови полета.
Всички текстове в блога са под Creative Commons 2.5 България договор /Признание-Некомерсиално-Без производни/ Криейтив Комънс договор