Любовта между Слънцето и Луната

В среднощен час щом вятъра утихна,

Гората шепнейки слова ми  зареди,

Тя приказка разказа ми  вълшебна,

Показа ми отминалите някогашни дни.

Картините менеше  бавно, плавно,

И сякаш виждах някогашни времена,

Как Слънцето, безстрашно, славно,

Преборвало  най- страшната тъма.

Kак в трудни битки влизало е смело.

Не се страхувало от мрака, хич дори,

Лъчите остри  шпаги  точило  умело,

Умивало ги в на реката бистрите води.

Но точно в този ден то закъсняло,

Забавело се в къщи да се прибере,

И през гората бавничко вървяло,

Събирало във шепи сладки плодове.

Нощта дошла,  Звездица се показва,

Утихнали в гората всички зверове,
И ето идела  със сребърен венец Луната,

Във езерото бистро, ризата си да пере.

А слънцето притихнало и  онемяло,

От де бе таз, тайна нежна светлина,

През всичките земи, които беше извървяло,

Не беше срещало, подобна красота.

Луната, там до езерото бистро спряла,

Свалила шитото от звезден прах елече,

Да  си отдъхне сред потаите от пътя дето беше  извървяла

Отпи и после се забърза на далече.

И тръгна Слънцето, затича се след нея.

И плахо и треперещо застана то отпред.

За любовта във тази песен аз ви изпея,

Как  светлина  обля света на вред.

Как Слънцето с Луната се залюби 

И как Луната в Слънцето се влюби

и казват че от таз любов родил се е деня

Който радва ни и пълни хорските сърца

И всеки ден Баща му го огрява,

Смее се  играе там под горската дъбрава

А нощем майка му грижовно го завива,

Прегръща го, целува до забрава.

Ах как обичам вечер късно,

Да сядам кротко сред  мъха,

Да слушам приказките дето

Гората сладко ми реди.

K-K

07.09.2010г