Когато Самодива в Самовила се превръща

Днес в гората някак си е тихо,

Няма волна песен, ни игра,

Облак някъде лежи лениво,

В потъмнялата от болка синева.

А, вятърът е някак неспокоен,

Носи плахо само тишина,

И сякаш с полъха потаен,

Тъгата в самодивските очи видя.

Трепкаха тревичките страхливо,
Не посмяха, не повдигаха глава.

И сърнето малко закачливо,

В къщи, старата сърна прибра.

И маргарите са някакси заспали,

не танцуват белите листа,

те, слънцето в себе си събрали,

в земята са укрили нежната си красота.

Гората спуснала е тежко клони,

Пътеките със шума и листа укри,

Бистри сълзи езерото ми пророни,

Тъжно то магически слова реди.

Изрича нещо плахо и проплаче,

Магията с думи в наниз нареди,

Тъчеше и тъжеше, па проплаче,

За дъщеря си, вдигаше вълни.

Оплете нещо от магична прежда,

и до брега му, Самодивата се приближи,

Съблече, бавно бялата одежда,

и езерото бялото в черно промени.

Прегърна майчино, сърдечно,

Езерото бистро своето дете,

прошепна и, че иде време не далечно,

в което болката в сърцето и ще спре.

И Самодивата в Самовила се превърна,

Змии заплете в непокорната коса.

На маргаритите си гръб обърна,

И тръгна тежко към дълбоката гора.

Но някой ден отново ще се върне,

Когато мъката в душата отшуми,

И майка си тъй сладко ще прегърне,

Магията от нея, езерото ще свали.

К-К

10.09.2010 г