За преродените мечти и прецъфтели треперти

Във волният цвят на маргаритите, омайни тайни са укрити.

И само малката калинка пътят ще открие и малките мечти от белите листенца ще отвие!

От миналото

Отдавна позабравен глас,
от миналото свое чух,
за миг ми подари крила,
и после бързо отлетя.

Смутена, но отнесена в спомен жив,
поседнах сред зелената трева,
очи затворих просто ей така, 
на този кратък спомен да се насладя.

А после спомена прегърнах,
целунах му студеното чело,
и пак в миналото си го върнах,
в кутията под моето легло.

К-К

21.07.2010г

А аз искам









Претихлала в сумрака на гората, 
Или сгушена в тревите чисти, 
С ухания на здравец и поръсена с роса,
Мечтая и мечтите си завивам в листи, 
От най-омайните цветя. 

Под нежните криле на малката калинка, 
От всяко цвете лист ще пребера и нека, 

Вятъра, във облаците бистри, със 
Ято птици, слънчев лъч и лунна светлина с
Това послание да озари най- тайният ти 
Ъгъл в твоята душа. 
Ръка все още на прозореца полагам... 
А, твоята дали е там ?




(*Моят първи странен опит за акростих)

Пред портите на времето

Сред времето и пътищата прашни,
Пребродела света навред,
Загубена в безстрашията досегашни,
Реки прегазила безчет.

Назад към себе си самотно се завърнах,
Потърсих там невинното дете.
На спомените бащините порти зърнах,
Зад мен оставих всички боеве.

Стремглаво по пътеката изтичах,
И стълбата на бързо изкачих,
И хиляди молитви хлипащо изричах,
Надежда крехка на лицето закачих....

А шепота на вятъра край мен прелитна,
Донесе ми жадуван аромат,
В душата ми поникна незабравка беззащитна,
и песента на славея от близкия шубрак.

Но страх по вените безстрашни плъзна,
Прояде гладно смелостта,
И да почукам май, не ще да дръзна,
Ще оставя спомените там, зад таз врата.

За писането и ходенето

Странно  нещо са това мечтите. Карат те да трептиш  в нови трепети. Пораждат надежда, малко и крехко стръкче надежда. Такова едно невинно и чисто, което някой ден ще разцъфне в прекрасно цвете и ще озари с лазурна усмивка лицето.
И ето, подгоних поредната мечта. Преследвах я, като диво животно в неистов бяг.
От ден на ден я настигах, догонвах я, и колкото по - близо беше тя, толкова по - настървено се втурвах към нея. Препъвах се  и падах, въргалях се в прахта с ожулени крака и лакти, но не се отказвах. Ставах, поотърсвах прахта и отново  се затичвах. Набирайки скорост, прелитах над хора, съдби и вселени преследвайки именно нея, единствената, новата мечта.
Е, днес си дадох сметка, че докато преследвах новата мечта, хората всъщност я изживяваха. Докато аз пишех за нея, те я осъществяваха. Докато аз съчинявам текстове за това, как да  изберем раницата и какво да сложим в нея, хората вече я нареждаха. А, моята раничка самотно събираше прах, затрупана под чувала, шалтето, щеките, котките  и пикела.
Домъчня ми! Милата ми тя, моята стара раничка, винаги вярна и винги готова. Моята раница, онази, която пази толкова тайни. Същата, която помни, толкова страхове и вълнения. Тази, която изгниваше от влага след  сълзите на Стара планина или замръзваше от студ в ледената прегръдка на Рила. 
Да!  Притесних се, струва ли си? Нима живота не е именно това? Едно безкрайно преследване на поредната мечта, която отлита мечтаейки за нея. Едно безкрайно трамбоване от връх  към връх. Преминавайки седлата между върховете, далеко  загледана в гледката към долината, аз просто усещах вятъра по страните си, докато други  го обяздваха във волен полет, свободно реейки на мощните му крила.
Спусках се по дефилетата, поспирах поемах глътка въздух, отмивах тежестта от лицето си с бистра планинска водица и пак продължавах. Отново преследвах,  жадуваната мечта.

Странно нещо са това мечтите. Те преизпълват сърцето с нови трепети и нови вълнения.
И пак те ме  карат да тичам. Те ме карат да се бия с вятърни мелници. Те ме карат да се усмихвам с усмивката на малко дете.
И ето, днес  на крачка от сбъдването на една  дългоочаквана мечта, само на крачка от отварянето на тази врата  ей така, тайничко и любопитно надничам през ключалката и се питам: Защо?
Защо?

Нека останем приятели.

Моля, не крадете труда на другите. Много по- приятно и приятелско е да поискате разрешение за ползването на публикациите, просто трябва да използвате е-мейл или формата за бързи контакти. Възможно е някои снимки в блога да не принадлежат на Лавандулово поле. Те обаче носят подписа на създателят си или линк към него
Материалите публикувани в този блог са изцяло авторски и принадлежат на Лавандулови полета.
Всички текстове в блога са под Creative Commons 2.5 България договор /Признание-Некомерсиално-Без производни/ Криейтив Комънс договор