За преродените мечти и прецъфтели треперти

Във волният цвят на маргаритите, омайни тайни са укрити.

И само малката калинка пътят ще открие и малките мечти от белите листенца ще отвие!

По месечина, по нивята се неходи





* * *

Атанас, изми лицето си в малкото лигенче бистра водица и се обърса в памучният пешкир, прилежно закачен над дървеният перваз на малкото прозорче. Приведе се леко и погледна към небето. Луната бе пълна, а току що бе превалило полунощ.
-Време е ... Ще вървя ... - прошепна тихо хилавият млад мъж, като помилва лицето на жена си.
Ивана, поклати одобрително глава.
-Вземи! - рече му тя, подавайки му малко вързопче, в което прилежно беше завила бучка сирене, малко хляб и с малката си моминска ръка натисна голямата ръждясала, желязна брава на дървената порта, сякаш го подканяше.
-Ще закъснееш!- Буйната и черна коса се стичаше волно по бялата риза и тежко падаше върху нежната момина гръд. Бе впила големите си кафеви очи в тъмнината на двора и мълчаливо изпращаше мъжа си.
Той се приведе, бавно прекрачи сведената порта и излезе на двор.
-Ще се видим на заран - промълви Атанас и закрачи, оставяйки младата си жена в дядостоиловата къща.

* * *
Атанас помнеше мига, когато за първи път зърна жена си. Помнише прохладата на лятната юнска утрин. Помнише Ивана, там сред момите. Помнише, как сърцето му подскочи и за миг престана да тупти. Помнише трепета в душата му ... бе като омаян.Та как би могъл да забрави, никога преди не се бе чувствал така. Беше миналото лято, по Еньов ден, но сякаш беше вчера. Ивана бе отишла на реката, да умие лицето си, още преди слънцето да тръгне към зимата. Помнише как тайно я последва. Следва я през целия ден, докато сбираше „Момина мълчана вода“ от девет бистри извора, следва я когато от еньовче, редеше китките си и после грижовно ги увиваше в червени конци. Не се отказа и когато кичеше венци от лечебно биле в буйните си коси. И не сведе поглед когато, откупваше тревите от самодивите, докато бабите подреждаха в кръг цедилките, дето бяха брали в тях лечебните и магически растения. Помнеше после, когато Ивана игра “сключено хоро” в пълно мълчание. Сякаш ей сега пред него претичваше с босите си крака по младата трева, усуквайки стройната си снага, като волна пеперуда прелитаща над тучната ливада понесена в танца на босото си мълчано хоро. Помнеше очите и. Очи на дива кошута, в които се оглеждаше целият свят. Тогава, точно тогава, той я пожела. Пожела я в онзи миг, за утре и во веки веков, защото сърцето в него вече не туптеше и той загуби себе си в онзи еньов ден.
От тогава Атанас заленя. Посърна и повехна, залежа се сякаш някой изпиваше живеца от вените му и нему оставаше само толкова, колкото да глътне следващата глътка въздух.
Той по начало бе болнаво дете. От как се бе родил, се грижи създаваше, се болен беше, се хилав. Какво ли не опитваха къщните, какви ли цярове не приготвяха, уж да го повдигнат, уж да го закрепят. Баячки и гледачи сякакви от всякъде идеха у дядо Стоиловата къща. Всякакви цярове даваха, билета различни пред портите редяха, китки у двора сееха, че от тяхния мирис да пие дордето работи, на къра. Сякакви думи тайни редяха и баилки правеха, ала ефект от тях почти нямаше.
-Хилав си беше, хилав си израсна, хилав остана. - казваше Дядо Стоил.
В онзи ден Баба Кунка, не намери покой. Не можеше да гледа детето си унило, уклюмало. Толкова зор да го отгледа, да го закрепи, да го вдигне, че даже го беше повторно закърмила, както и бе рекла оная мити баячка нявкагаш, че уж да вземел от нейните сили и да укрепнел. Не можеше нейното майчино сърце мира да намери, не можеше да гледа как детето и вехне. Тя бе корава жена. Въртеше цялата къща, винаги време за всичко намираше и на всеки с блага дума по сърце ще отвърне.
-Насе бе, мама бе, някой ли те с лоши очи видя? По самодивска нива ли ходи? По еньова вода ли нощеска си пил? Речи ми бе мама, че да зная, че да вида как да те дигна. - редеше и този ден Баба Куна и майчино милваше с костеливите си отрудени ръце къдравата черна коса на чедото си, приседнала до атанасовата постеля.
-Мамо нито съм по самодивска нива ходил, нито еньова вода съм пил по нощеска, нито лоши очи ме гледаха мале. Най ме видяха бистри очи, кошутови дето в душата ми огън разпалиха. Мале на еньова заран ранила, на реката Ивана с момите дойде и китки заплете приплете, и мълчано хоро заигра и лицето в росата уми, мене погледна най – сетне и мале, аз я пожелах. Пожелах я силно, мале. Нека с тати да идем сватове да изпратим, да видим Ивана у дом`а да вземем.
-Мълчи не думай сине, че що Ивана избрал си? Че кой на нази за Ивана за буля ще даде?
-Мале, за туй съм посърнал увехнал, че нямам веки аз сърце, 'оти Ивана ми го взе.
Вечерта на суфрата Баба Куна разправя на дядо Стоил, защо Атанас линее, какво го къхари и тормози.
Дядо Стоил не рече нищо. Цяла нощ мълчаха. На следващата заран, излезе рано. Върна се чак привечер и рече:
-Готви се за буля жено. Сватба ще се дига.- повдигна рошавите си вежди Дядо Стоил и изпъна снажната си достолепна осанка. - Тъпан ще се чуе и у нашата къща. Викай Атанас тук, че да му речем.
Баба Кунка, не посмя да пита. Затича се до малката одая и предаде думите на Дядо Стоил.
Атанас подскочи, сякаш не бе боледувал.

Няколко месеца по -късно Атанас взе Ивана за жена.


* * *
Ноща бе тиха и спокойна. Лек ветрец ронеше цъфнал цвят и посипваше заспалите дворове с пролетни аромати. Спокойствие бе погълнало малкото селце и разливаше тишина, сред отдавна заспалите къщи.По нищо не личеше, че само преди часове тук кипеше бурен живот. Само бързите стъпки на Атанас разсейваха тишината и отекваха по пустите улици. Мина покрай ¹дуварите на Хаджияневите ²двори и зави край последните къщи на селото Вече закъсняваше, а трябваше да захване квас, да го остави да втаса, а после да опече хляба. Спря пред схлупената къщата на бай Митьо коняря и се почуди. Можеше да мине по широко, по главният път или на пряко през поляната и да свие на кръстопътя по нивята на север. По главният път щеше да обикаля по цяло село, да вие серпентини покрай заспалите дворове и да удължи пътя си с близо четвърт час, а по пряко през нивята, ей го току виж спестил някоя друга минута. Спомни си заръката на дядо Стоил, когато захвана да чиракува в селската фурна: „По месечина, по нивята се не ходи. Нощеска, ³'гато ясна Зорница изгрее, на пътя, на кръстопътя и по полята Самодиви излизат, вилнеят. Обхождат нивите и хилавите стръкове лекуват, целуват посевите, хора´ играят, песни пеят, с тъпани думкат, викат по самодивски и песни напяват, росна роса самодивска от бистрите извори горски разнасят. Дето падне водица, зеленее тучна тревица. По нивята разпръскват, житата наглеждат. А после, после у село дохождат, по къщята минават, през прозорците надничат, дворовете наглеждат. Дето болен човяк има китка цяровита на заран пред прага намира, че като после отвара направи и три дни по изгрева отварата пие, болестта се отмива, отива. Дето болно добиче в оборите има, Самодивата ясна песен запее и бистра водица му лее и добичето на заран по изгрев оздравее.
Ако обаче ги прекъснеш, или пък Самодива със стъпки уплашиш или с око неканено зърнеш, Самодивата тебе урочасат. Самодивска болест ще ти праща. Бавно ще залинееш, ще се разболееш. Болест пратена от Самодива от мене Тати да знаеш, само Самодива после може да дигне. И цяр за нея няма, а човяка залинява и бавно повяхва, дорде си отиде.
Човяк Самодива може да види, само ако е дете самодивско или ако е със самодивско мляко закърмен, или е по петък роден, или в „поганите“ - мръстните дни дето им викат, от коледа до иванов ден на бял свят дошъл, или ако е повторно закърмен.
Нявгаш са ми (4)хортували старите (5)'ора, да ти река и ти да знаеш, че се е случвало по дивите гори дълбоки, хитри момци Самодива да видят и тайнино да я придебнат и (6)сянката да и вземат или пояса зелен да скрият и тъй за буля Самодива у дома да водят. На тези момци всички у село завидат, (7)'оти по - (8)'убава от самодивата няма. Тя е жена ясна звездица, с коси от явор - буйни водопади, очи маслини - огън подпалени, снага самодивска - стойна елица... Но духа им винаги буен остава, неубоздан, се да бяга. Все към гората гледа, все по нее жадува, все за сетрици бленува. Ако нявгаш намери сянката си или пояса открие, Самодивата навеки изчезва и (9)саминък мъжа си остава. Само женските рожби отвежда, самодиви в гората ги прави 'оти са те от кръвта и, а тя водица не става. А мъжките при мъжа си дава, че да пораснат юнаци, смели и силни ... В гората потъва и никой нищо за ней (10)веки не чува.“
Атанас се поколеба. Погледна напред към полето. Вечерта все така спокойно поклащаше клоните на цъфналата черешова градина. Полето бе потънало в мрак и той пое към кръстопътя.
-Тихо е. Спокойно... Нищо се (11)невиди. Ще мина напряко. - прошепна на себе си хилавия момък, опитвайки се да прогони натрапчевите шепоти на бащените слова, сякаш се опитваше да окуражи сам себе си и подмина първите череши.
Лекият ветрец погали страните на хилавото му лице и нежно прокуди лошите помисли. Мисълта му се върна в малката схлупена дядо стоилова къщичка, дето тази вечер бе оставил сама в постелята хубавата си жена Ивана. На заран щеше да стане призори, да намеси мекици, да наточи мляко, да постави софрата и да го чака укичила свежа китка под шараената си забрадката, дето той и беше закупил от пазаря миналият месец.
Опиянен от тези си сладостни мигове Атанас, неусетно премина през градината, подмина нивята на бай Стойко Срумовия и така неусетно почти прекоси половината разстояние.
-И- и- иху! -Внезапен, силен вик разцепи тишината и извадиха младежа от блаженството на мигновенна нежност.
Викът идеше от къстопътя,дето Атанас се бе запътил, само малко по - напреди. Той се спря. Впери взор в тъмнината и се услуша. Не чу нищо тишината все така разливаше пръсти по заспалите поляни, а прашният път виеше подканящо снага.
-Присторило ми се е! - изстена момъка почти гласно, окуражавайки сам себе си и плахо продължи напред. Стъпваше тихо. Оглеждаше се на около. Стараеше се да не дига шум и постепенно усили темпото.
-И- и- иху!- повтори се викът, но този път се чу много по – близо и беше доста по - ясен.
-Самодивски вик! - настръхнаАтанас, като отново се спря и пъргаво се заоглежда наоколо. Само мрак, не виждаше,нищо, но вече чуваше. Чуваше ясно. Женски гласовее пееха напевни песни, чиито думи Атанас не разбираше. Чуваше тъпаните дето съпровождаха игривите и омайни песни. Момчето нивгаш преди не бе чувало подобни мелодии, те звучаха толкова игриво, някак закачливо, пощипваха ушите и се стилаха в ледени тръпки по кожата му. А песните не спираха, звучаха по – ясно и по – ясно и все по - силно и отчетливо долитаха и с преплетени звънливи гласове обгръщаха Атанас. Момчето не помръдна от уплаха, не посмя дови да помръдне и кутре. Просто стоеше, като вкаменен и се взираше в мрака пред себе си от дето идеше песента. Не след дълго, той успя да види подскачащите завити в кръшно хоро човешки фигури, които от кръстопътя идеха право към него.Колкото по- близо идеха, толкова по ясно ги виждаше. Бяха млади жени в буйни руси и черни разпуснати коси, коя от коя по- красива. Краката им подскачаха игриво виейки кръшно хоро. Онлекани с бели дълги ризи припасани от цветен листен колан преплетен с горски мъх и сребърни пафти. На главите им стоеше бяло було, а над него цветен венец от диви горски цветя. Момичетата играеха кръгло хоро, и всяка бе вплела ръце в колана на другата и тъй в три реда на кръг весело пееха и играеха. На третия кръг в средата на хорото се пазиха снажни млади момци. Всички в бели дрехи, припасани със зелен пояс, а на главата си носеха венци от върбови клони. Викаха и пееха, весело скачаха и безгрижно играеха, а тъпана се не виджда, само се чува.
Вторият кръг на хорото се разкъса и от него се отскъбна слабо и нисичко момиче със златни коси. Направи две крачки напред, после отстъпи леко на зад, поклони се на хорото и вдигна ръце към небето. Очерта няколко плавни кръга във въздуха с дланите си, повдигна се на пръсти и пъргаво закъса невидими плодове от небето. Отново се поклони на хорото и претичвайки с босите си крака спря само на крачка от Атанас.
Момчето стоеше все така неподвижно. Немееше и не смееше да поеме дух.
Русокосото момиче повдигна ръка, с бавен и плавен жест откъсна цвят от венеца си. Направи крачка напред и бавно закичи зад ухото хилавият изплашен и унимял момък. Рязко издиша бърза струя въздъх в бледото хилаво лице и тичешком се върна в хорото, което все така весело и шумно се виеше и въртеше, под тежките удари на тъпана.

* **

-Дигайте се!Дигайте се хора станете, да видите що за чудо има! Станете! - крещеше почти неистово Атанас тичакйи през захлупените одаи на спящата дядостоиловата къща. - Сберете се в салона да ви хортувам – нареждаше момъка.
-Що е станало бре Атанасе?- отсече го строго дядо Стоил.
-Мале, тате, Ивано. Да видите какво видех! На пътя на кръстопътя, хоро се вие извива. Момци и моми в три реда играт и с тъпан думкат. Веселба вдигат. Да видите що е чудо. Всинца са с бели одежди облекани, с зелени колани препаснани, от диви цветя венци окичени, всинца са боси и тичат, подскачат. Мале требува да го видите. - почти на един дъх им рече Атанас
-Самодиви!- изплашено извика Баба Кунка като затисна с длани устата си, а в очите и се прочете ужас.
-Що си дирил на кръстопътя бре Атанасе?- повиши тон дядо Стоил – Нали ти рекох, след залез по село да одиш? Не ти ли рекох, по полята по месечина да не стъпваш?
-Тате, трябва да ги видиш елате мале,Ивано. Елате.- продължи да нарежда Атанас, сякаш до него не стигаха думите на баща му или ужасенния поглед на майка му.
Ивана не смееше да помръдне, не вярваше, не искаше да повярва, че на тях се бе случило. Тя бе чувала за пакостите на самодивите, ако случайно ги стреснеш или ги засечеш на пътя или пресечеш хорото им. Тя знаеше за самодивската болест дето пращат на онзи, дето се осмили да ги пресече. Стресната свита в тъмният ъгъл на малкото салонче погълната от собственият си ужас Ивана стоеше кротко и наблюдаваше. Вече се виждаше млада вдовица. Мъжа и и без друго беше болнав, едвам го крепяха, а сега само самодивска болест му трябваше. Бисерна сълза се стече по младото и моминско лице и тя гласно въздъхна.
-Обличи се Ивано – сприхавият глас на Атанас я извади от стреса и тя наметна връхната си дреха.
След олколо час цялата дядостоилова къща вече беше на кръстопътя, дето преди малко там се виеше кръшно хоро, но сега той бе тих и спокоен. Само далечен кучешки вой от притихнал селски двор разтваряше тишината, а лекият пролетен ветрец все така нежно донасяше цвят от цъвнала череша.
-Сторило ти се е! - Строго отсече Дядо Стоил, за да успокои къщните си.
-Не, не! Истина е! Видях го. Кръшно хоро, ето там – повдигна ръка Атанас и посочи кръстопътя, като им разправя с най – малки подробности всичко дето само преди час, бе преживял. - Ето виж, посочи китката зад ухото си - Видиш ли, ако не на мене, на това (11)верувай - той посегна и с бърз и рязък жест свали малкото цвете, като го подаде на баща си.
-Китка жълта тинтявя! - извика Баба Куна- Баячката ми рече да варя отвара от нея с маточина и китка силивряк. -продължи да нареджда тя – Тая китка, не разсте по ниското. Тя цъфти по високите планини, близо до бистри езера или изворите на бистра река. Баячката ми рече, че туй биле, ще дигне Атанас, ще му даде сила да укрепне, ще го дари със здрави и силни деца. Ала трудно се сбирало и малко 'ора знаели как и от где да го намерят, щото по самодивски ливади растяло. И 'секи се страхувал по самодивска трева да тъпче. - не скри уплахата си старата жена.
-Майко, нали не казваш, че е самодивско биле? - Попита изплашена Ивана.
-Че е самодидивско, самодивско е, че е биле биле е ... Ама на наш Атанас що го дват – премрънка под носа си дядо Стоил и сбра всички – Да си 'одим .

Тази вечер Атанас не отиде във вурната. Тази вечер Соян сам замеси хляба.
* * *
Заранта завари Атанас все така безцелно загледан в хоризонта, без дори да промени позата на тялото, в която го оставиха нощеска. Остана така три дни и три нощи, но закичен с жълтата тинтява, сякаш в полу сън и полу буден. Гледаше ала не виждаше. Слушаше ала не чуваше. Сякаш го нямаше, а беше там. Не реагира дори на нежните милувки и горчивите сълзи на Ивана, която толкова много обичаше. На четвъртия ден дойде на себе си и сякаш беше прероден. Сякаш не беше този Атанаса хилав и слаб, блед и болнав, който всички знеха. Сега в очите му имаше жар, а страните му бяха розови. Някак беше наедрял, а ръцете ми станали по- силни. Нямаше и помен от онази болнав и хилав младеж, а на негово място цъфтеше здрав, силен млад момък.
Никой не отрони и дума за онази нощ почти цяла година. Сякаш тя никога не бе се случвала.
Но днес в къщата на дядо Стоил вече се огласяваше от звънлив детски плач и радваше сърцата на къщните. Ивана бе дарила Атанас с момиченце със залтни като слънцето коси и бяло, като мляко кожа с очите звездици и ясен силен глас.

* **
Според Баба Иванка Котушева, това е истинска история, която тя твърди, че е изживяла със съпруга си Атанас. Също спомена, че сред срещата си със Самодивите Атанаса оздравял и до ден днеше забравил за болести и доктори,

К-К
29.03.2011г

Речник:
  1. Дувари – ограда, стена, зид
  2. Двори - двор, дворове
  3. 'гато – Когато
  4. 'Ора – хора
  5. Сянката на самодива или пояса - Самодивите носят на главата си бяло було, лъч или наметало, наречено Сянка. В някой краища на България се разказва, че на кръста са опасали зелен колан от горски мъх и диви цветя. Народа вярва, че в Сянката или колана се крие тяхната сила. Източник: К-К „ Из живите истории, разказани ми от жителите на различни фолклорни области в България, по време на многобройните ми пътувания“
  6. 'Оти – защото
  7. 'Убава – Хубава
  8. Саминък – сам, самочък
  9. Веки – вече
  10. Невиди – не се вижда, не вижда
  11. Верувай – вярвай 

Окъпано в забрава


       Някъде в днескашното ни забързано ежедневие, олисани в собствените си малки проблеми, погълнати в борбата за оцеляване, сякаш забравяме за онази малка частица, която подарява надежда и сила, за да продължим.
       Възхищаваме се на чуждонародният фолклор, четем и попиваме от тамошните митични същества скрити в тяхната митология. Крадем и изпълняваме странните западни поверия и обичаи, а някак забравяме собственият си колоритен, богат и вдъхновяващ фолклор. Едва ли има страна, която да се похвали, с толкова наситен и преизпълнен с цветове и разновидности фолклор. Едва ли има друг фолклор, който така колоритно да прелива от обреди и обичаи, кой от кой все по интересен и вълнуващ, преплетен и облекан в различни митични образи и същества.
       Тогава питам „Защо“? Защо сме склонни да се преклоним и взаимстваме от впечатляващите обичаи на западноевропейския фолклор? Защо пренебрегваме собственияте си загубени във времето и препъленени е емоции, изплетени от мистика и пропити с дух, български народни обичаи?
       Мислих си тези дни... мислих си, че след едно поколение, ние вече ще сме изгубили безвъзвратно едно огромно и безценно богатство, което миналото ни ще прегърне в мъгливата си прегръдка и ще отнесе завинаги. Ще отмие с вълните на забравата хилядите малки още не разказани истории. Мислих си, как с едно поколение ще изгубим завинаги вълшебеният свят на нашият фолклор. Свят пропит от чудеса, мистични обредни обичаи, преливащ от различни вълшебни създания. Свят, който е скрит в спомените на едно отиващо си поколение, което за винаги ще отнесе със себе си всичките изживени и неизказани истории за това, което е било и което никога няма да бъде същото.

      Ето защо, реших да събера и да разкажа, малка част от изживените разкази на една бълкарска жена наречена баба Иванка, която е родена и живяла в село Ново Железаре.
Баба Иванка Котушева е жив свидетел на онова време и с разказаните спомени успя да ме направи част от него. Спомням си миговете, в които тя нареждаше. Спомням си трепета, с което я слушах, а баба Иванка не спираше да разказва,своите изживени мигове. Жадно попивах всяка изказана дума, Опитвах се да ги запомня с най – малката подробност. Вълнение и нетърпение облада сетовата ми, а разказите и ме понесоха сред омайният свят на неизреканите и и несподеляни спомените. Думите и се редяха в бисърени вълни, които с прелета на времето ми показаха един вълнуващ и отдавна изгубен свят. Тя не спираше да разказва, а разказа и беше толкова емоционален, че в мен се зароди усещане на изживяност. Имах чувството, че съм живяла там, в онова отминало време. Виждах лица и събития, виждах схлупените, керпичени, селски къщи и лекия дим от комините на запалената пещ. Усещах аромата на току що опекан хляб и пресно окосено сено. Дори чувах самотният нощен лай на кучетата по дворовете. Никога няма да забравя, хилиядите малки и вълнуващи истории, които тази възрастна жена ми разкри. Разказите за своето детство, момиснаство и живот, които аз ще се опитам да предам на вас. Истории, които започват от времето, когато хората все още са спали на плетени рогозки, а ¹софрите са правени от чувал слама. За времето, когато в две малки ²одаи свързани с тясно салонче са живеели четири семейства заедно с децата, а ³миндерите били лукс. За времето, когато къщичките едва са надигали покрив над малките керпичени стени и плахо са поглеждали към синьото небе през схлупени прозорчета. За всички онези забравени и неразказани вълнения и трудности, за всички онези неразкрити малки нанизи от бисерни истории, които някога са били ежедневие.

      Оставам на теб Приятелю, сам да прецениш, дали си струва да се пренесеш в в този сват, дали си струва се потопиш в бистрите води на едно отминало, забравено настояще, дали си струва да го прочетеш.

От Автора
К-К
29.03.2011г

* * *
Речник:
1. Одая – малка стая. Източник: Тълковен речник на българският език
2. Софра – ниска кръгла маса за хранене. Източник: Уикипедия
3. Миндер - вид мебел, характерен за българската възрожденска къща. Представлява диван, нар, дървено легло, вградено в стената, с височина 40-60 см, използвано за сядане или лягане. Обикновено е постлан с черги и украсен с възглавници. Облегалката му достига височината на парапета под прозореца. В единия си край има сандъче за тефтери. Думата има турски произход. Източник: Уикипедия

Обръщам се към всички приятели на поляната и гората.



Обръщам се към всички приятели на поляната и гората.

Приятели вие, които намерихте моите Лавандулови полета и вие, които останахте сред потаите на преродените мечти и маргаритените трепети, вие които бяхте тук вчера, наминахте днес или ще се върнете утре, тези редове са отправени към вас.

Лавандуловите полета са родени и живеят в едно малко и невинно въображение. Те са отражение на една чиста душа със своите желания, трепети, копнежи, емоции и страхове. Тези полета са вплетени в мечтания и маргаритени желания. Моля ви Приятели мои, не ги опорочавайте. Не ги грабете или пък споделяйте.
Пиша тези редове защото, преди няколко дни намерих маргаритените си трепети разпространени в различни класации, социални мрежи и всякакви интернестски сайтове за разпространение и популяризиране в безкрайното пространство.
Малките лавандулови полета, бяха  оплетени в паяжина от различни сайтове и социални мрежи като фейстук, туитър, свежо. нет и ред подобни, а така също бе попаднал с  номинация в класация, която се зовеше Блог на деня“ или категория "Разкази" в сайт или блог, който се нарича „Прочети това“, които по необясними причини дори  не бяха указали е-мейл или форма за бързи контакти, или поне аз не намерих такива. Вярно е и не може да се отрече, че бяха спазили авторското право и указали коректно източника, оригинала на материала и линк към Лавандуловите ми полета, но въпреки това се смутих. Уверена съм и не се съмнявам в добрите намерения, на тези сайтове, както и в добрите намерение, на хората, които са ме разпространили и номинирали, оказвайки ми невероятна чест. Поклон и респект към тях и тяхната чудесна кауза, но за мен Лавандуловите полета, са свидно малко местенце, което бих желала да остане такова, каквото е в момента.
Пиша тези редове, с които апелирам собствениците на тези блогове, сайтове и социални мрежи, да премахнат публикациите ми от там. Също така най – учтиво ги моля, да премахнат и активните връзки ,както и всякакви пътища и пътечки, които водят към моите малки полета.
Бих искала да добавя, при цялото си уважение към всички, надявам се с горните редове да не засегна никого. Но мисля, че всеки има право сам да реши, къде как и с кой да сподели неговия свиден и грижовно гледан свят.

Простете малката ми молба и моля Ви уважете я!
Бъдете Добре дошли винаги, когато пожелаете, но моля не споделяйте пътеките на сам.

Благодаря. Уверена съм, че ще разберете.

Поздрави на всички
К - К

За теб Приятелко любима!

За теб Приятелко любима!

( за Радост,  по случай 8-ми  март '11г.)

На теб приятелко любима ти желая,
Пред теб любов да сипе розови пера,
И цялата в страсти нека си обвита,
Да трепне в огньове жарки заранта.

На тебе в този ден ти пожелавам,
Животът твой да бъде бисерна роса,
Но само този пътник, който пожелаеш,
Да може да се отпива твойта бистрота.

На тебе Радост, тебе ти наричам,
Успехи винаги и тук и всякъде навред,
И сладостите от живота ти обричам.
да радваш, да блестиш и за напред....

*За теб единствено е тез' слова, която с трепереща ръка, написах и само тебе ще ги подаря!



К-К 
08.03.11 г. 
Пловдив

Среднощен вик


Среднощен вик, а после нищо,
навред настана плаха тишина,
отново писък и отново нищо,
и над поляната май сова прелетя.

Гората сякаш се размърда,
разклати клоните и спря,
и в тревата май че нещо мърда,
сред храсталака после изшумя.

Надигнах се очи разтърках,
погледнах плахо някъде напред,
гората спеше, май обърках,
сънувал съм, но пак огледах се навред.

Среднощен вик, а после нищо,
навред настана плаха тишина,
отново писък и отново нищо,
над мене самодива прелетя.

Тя бе мечтание с очи звездици,
а тялото и огън сякаш е от жар,
край мен посипа огнени искрици,
a в душата ми, се разгоря пожар.

Гледах без да мога да помръдна
до нея не посмях, не доближих.
На поздрава ми с целувка тя отвърна,
ще помня този миг дорде съм жив.

Дорде съм жив!

К- К
04.03.11г

Ето я!



Ето я, притихнала в любов,
прекрачва прага с прииждащото лято,
Ето я, цял извор от любов,
Долита със пристигащото птиче ято.

Заплела залези във буйната коса,
а изгревите плуват във очите,
цял свят от млада красота,
танцуваща със танца на вълните.

Пристъпва плахо, пази тишина,
докосва с устни ледените клони,
с целувката си ражда красота,
и цвят от пролет се отрони.

К-К
04.03.11г



Мечта на прах



И пак на пепел ти до него се превръщаш,
мечтата в прах от огън щом се претвори,
от рафтовете овехтяли книги да разгръщаш,
от спомени създадени, потънали в мъгли.

И пак сред димната завеса да се скриеш,
сама притихнала, потънала в сълзи,
очите си в неродени спомени да миеш,
а устните ти да шептят: „Мълчи сърце, мълчи“.

И в утрените свидни още неродени,
в прелита на пеперуда, махаща с крила,
ти виждаш свойте рожби нежно наредени,
и как с пеперудата отлита някогашната мечта.

K-K
03.03.11

АКО МОЖЕХ



Ако можех само да си пожелая,
сред прелетните птици да блуждая,
ако можех  само тихо да си помечтая,
сред ветровете скришно да се помотая,

Щях палаво в мислите ти да претичвам,
По челото ти,  нежно да се стичам,
Щях тайничко съня ти да събличам,
и в страст сърцето твое да обличам.

К-К
03.03.11г

Нека останем приятели.

Моля, не крадете труда на другите. Много по- приятно и приятелско е да поискате разрешение за ползването на публикациите, просто трябва да използвате е-мейл или формата за бързи контакти. Възможно е някои снимки в блога да не принадлежат на Лавандулово поле. Те обаче носят подписа на създателят си или линк към него
Материалите публикувани в този блог са изцяло авторски и принадлежат на Лавандулови полета.
Всички текстове в блога са под Creative Commons 2.5 България договор /Признание-Некомерсиално-Без производни/ Криейтив Комънс договор