Убийци на мечти

Винаги съм се чудила що за странно нещо сме ние хората?

Цял живот търсим нежност, говорим за нея, възпяваме я в песните, посвещаваме и стихове, разказваме истории за нея, а когато я получим, я отхвърляме с лека ръка, като използвана кърпичка. Цял живот търсим любовта,  а когато най - накрая я намерим, бягаме. Чупим си краката да  бягаме.
Крием се зад гръмки слова, обещаваме света, преследвайки нежност, ласки и внимание, а когато ни ги дадат ги поругаваме, охулваме и отритваме. Говорим, че сме дали всичко, а в същност сме отнели всичко от нечий свят. Това сме ние. Многословим, искаме, търсим, вземаме и забравяме. А после, после възпяваме любовта, обвинявайки я за болката, която тя ни е донесла. Бягаме, убиваме стъпкваме, всяко малко цвете дръзнало да покаже глава, а после носим болката  в почернелите си сърца, държейки на пиедестал малкото умиращо цветенце.
Но истината е, че най - наранени сме ние самите. Потънали в собствената си гордост и себелюбие поругаваме най- нежната песен в сърцата си. 

 Това сме ние убийци на мечти.