За преродените мечти и прецъфтели треперти

Във волният цвят на маргаритите, омайни тайни са укрити.

И само малката калинка пътят ще открие и малките мечти от белите листенца ще отвие!

Букът и Елата


Изсъхна земята. Посивяха полята. Увехнаха цветята.Окапаха листа на дърветата. За облъчиха се небесата. Задуха Северняка. Отлетяха птиците. Остана самотна реката. Останаха и полята. Остана гората и планината. Самотни, не вярващи, не искащи, не говорещи. Завити в агонията. Очакваха!
А, с тях остана споменът. Онзи единственият, топлият. Онзи спомен за усмихнатото лятно слънце. Онзи, същият, напомнящ за игривите пориви на вятъра, вплетени в короните на дърветата и закачливо притичвайки през листата. Споменът за вселената, за песента на ручея, прераждащ се в разтапящата се усмивка на снеговете. Онзи спомен, припомнящ пърхането на птиците скрити в шубрака. Онзи, същият, непокорен и буден спомен за песента на момичето сред необятната златна шир на житата.
Пристъпи мъглата! Пристъпваше бавно. Тихо развиваше своята сива грива. Водеше дъщеря си - Сланата. Детето лениво поръсваше с бялата си ледена пепел тревите, обвиваше ръце, около стъблата на дърветата.
- Колко прекрасно нещо са спомените - помисли си Букът - Те носят толкова топлина. Карат сърцето ти да се свива в желания. Припомнят прелести донесени от някогашните дни, съзнанието плува в необятната шир на порива. Намира там хиляди малки въгленчета, от който ще лумне буен пожар. А, ето ме, сега Аз Бука, в омая и в плен стоя си тука. Потръпвам в очакване и зная, че иде с Мъглата и Сланата, и скоро ще се премени Елата.
А, Елата навела си бе главата, обуваше терлички от иглички усмихна се горката и всякаш бе прочела мислите на Бука.
- Ето тука, скоро, много скоро, тука в рокля снежно бяла ще се облека и ще подам аз моята ръка на тебе - Бука, така, както ти сам ми пожела, в годините да не вървя сама. 
И Букът се усмихна нежно. Припомни си хиляди неща, как някога превита в скута бе малката Ела. Как с времето растеше, и стихове, как сладко и редеше. И тайничко, когато от иглите си палто плетеше, и приказка, когато тя веднъж му подари, и после как веднъж, човек реши да ги дели, как мечка смело ги спаси... А, ето я сега. Превърнала се в прелестна мома. Стои сама под сребърна луна обляна в светлина. Пленителна, красива, нежна! До нея ромоли река и скоро много скоро, ще стане му жена!
- Ще дойде зима, ще се пременя. И с бялата одежда, обич ще му подаря - мислеше си малката Ела.
А Букът вперил бе очи, сърцето му от пламъци ще изгори.
- Нима това е любовта? Защо така пламтя?
Премина през гората Мъглата. Премина дъщеря и, Сланата. И Зимата не закъсня. Обви света с бяла пелена. Под нея тихичко да спят си семената, и цветята, и листата. Достигна и до Бука и Елата. Помаха с ръка и укроти реката.Обърна се, и в бяла рокля премени Елата. От ледени висулки олтар им построи! И Бухалът засвири своята тежка песен. Вълкът пред тях Свещеник беше. Лисицата Кума до тях стоеше. И сватбари бяха Ветровете и крещяха:„Ду - Ду - Ду! Елате тука, елате тука, защото днес се жени Букът!”
До стигнаха гласовете на Ветровете до небесата. Показа се от сребърният си дворец Луната. Една от своите звезди свали. Дари я на Елата и после тихо поздрави Кумата.
Пристъпи, мъглата! Пристъпваше бавно. Тихо развиваше своята сива грива. Водеше дъщеря си - Сланата. Детето лениво поръсваше с бяла та си ледена пепел тревите, обвиваше ръце, около стъблата на дърветата.
- Колко грозно нещо са спомените - помисли си Букът. - Те носят само болка. Карат сърцето ти да се свива в агонията на някогашните дни, съзнанието плува в необятната шир и рови и вади хиляди малки въгленчета, с надеждата да лумне пожар и да се стопли премръзналите старческа душа. А ето ме сега пред прага на смъртта, стоя до моята Ела. Как да тръгна аз към вечността и как да я оставя тук сама. Сърцето си в пламъци ще изгоря. И ще я чакам вечно там, във вечността. Ще ме открие в безкрая. Знам! Ще престъпи пак в премяна снежно бяла. С малка светеща звезда. Ще ме целуне нежно тихо, ще стопли там премръзналата ми душа. Потръпвам ужасен и знам, Тя иде със Мъглата и Сланата, и скоро ще попари мене - Бука, а моята Ела ще я остави тука.
Целуна букът Своята Ела. Обви с короната си малката снага. Положи своята глава и тръгна с тежки стъпки сам към вечността...


К-К
29.10.2008г

4 коментара:

  1. Анонимен4.09.10 г., 4:25 ч.

    Не обичам приказки с тъжен край-нещо , което остава горчива тъга в мен .

    ОтговорИзтриване
  2. Това са спомените, не приказките.... Приказките винаги са вълшебни и краят им е магичен.... Но спомените погледнати от два разлини края, носят различни искри

    ОтговорИзтриване
  3. В очите на елата,
    горяха две слънце безумно.
    От целувката със бука,
    любовта със своят огън лумна.

    ОтговорИзтриване
  4. И даже вечността неуспя,
    да раздлели на части любовта

    ОтговорИзтриване

Благодаря, че сподели :)

Нека останем приятели.

Моля, не крадете труда на другите. Много по- приятно и приятелско е да поискате разрешение за ползването на публикациите, просто трябва да използвате е-мейл или формата за бързи контакти. Възможно е някои снимки в блога да не принадлежат на Лавандулово поле. Те обаче носят подписа на създателят си или линк към него
Материалите публикувани в този блог са изцяло авторски и принадлежат на Лавандулови полета.
Всички текстове в блога са под Creative Commons 2.5 България договор /Признание-Некомерсиално-Без производни/ Криейтив Комънс договор